Направи ли ви впечатление бутилчето що красеше нашата маса?
Когато и последната капка домашен звяр свърши, минах на никак нелошата местна шливовица. Признавам си, сърбите ме спечелиха с откровения размер на бутилката (те, май, повечето рикий си беха по литърче), а и с усещането за ракия, което нямаше нищо общо с тоталната родна помия, независимо от етикета, рекламата и чалгарката.

   Иначе, самият купон не бе нещо особено, имаше форма някаква на превзетост. Например, с едно леко дрто талянско лелче, половин час не можах да сменя темата извън манджарето, друга една пък ми задаваше странни въпроси, въобще, издържах до два и с Ицката се прибрахме да дотрошим остатъка от втората шлива.

  На другата сутрин се събудих изключително свеж и готов за морски приключения.
Между другото, от границата насетне, на Английски почти не съм разговарял със сърбоговорящи, поради което често влизах в ролята на дообяснител и преводач. Реших да се включа активно в екипажа на малката лодка, в която натикаха всички ни (около 50 читака). Като поехме в открити води, се опънах на предната палуба да попуша, ама наоколо стана лудница съвсем скоро.
  Целия ден прекарахме на тази лодка, загубихме сумай ти време по тия ми ти забележителности, дето няма как да не отидеш и да не изджасаш сто пози, йе.ем ти и острови... По едно време почнах да скачам и да плувам наоколо, което си беше форма на разнообразие, хубаво че и други изявиха амбиция, та поспряхме да обиляме скалите с имена на светии.



 Туристическите гледки тип картичка ще ги спестя.

  Вечерта, корабчето ни докара до Пераст, а по-късно и отнесе към Котор за устроения в наша чест купон. Междувременно се бяхме разпили и развеселили:



За хората никак не бе ясно, откъде я вадя "сичката тая ракия... То, и на мен, де ;)

  От бара нямам снимки, беше яко обаче. По едно време отидох при Иън, диджея и музиката стана хептен по поръчка ;) Там се изпозапознах с много каучсърфъри от цяла Европа, голяма лудница стана. Към 12 една девойка определи, че е време за диско-миско и се запътихме към тамошния "Цецо Спасов". По пътя осъзнах, че Ники се е отрезал и го нарамих. А как успях да го вкарам, че и настаня, още нямам идея.
  Иначе, диското беше точно като цитираната дупка в щудград отпреди години, с тая разлика, че в кенефите вместо сапун на прах имаше купчини от къде по-скъпи субстанции. Бехме се набили в рая на черногорските мутри, а техните женски аналози не пропускаха да унизят някое наше момиче. Интересно, нашенките, пък, си мислеха, че точно между кенефа и входа на клуба се намира денсинга и който имаше нужда да се изпика, дръпне малко въздух или нещо бело трябваше да ги разбутва като анадолски добитък. Това доведе дотам, да се знаем с охраната на малко име. А Ники го представих за изгряващо айбием юпи, та му се размина да спи отвън. Виж, нашенките се усетиха като в биад и така си действаха. За тях по ме беше страх. Към 5, за щастие им секна мерака за каланетика, накатерихме се по таксетата и аре на село.

 

  Сутринта слънцето пече неистово, Дани нещо тропа, съседското куче и казва 50 пъти поне "Добро утро!", а аз се осведомявам, колко е часа и за къде се стяга. Вика ми "7.30, аре отиваме да катерим!"
 "Моляя! Бе, ти нещо побърка ли се... Аз от леглото не моа а стана, ше се катеря". Ква била работата: Те се били уговорили с Влатко, Вук, Анхел, Иво и Яската, да катерим един връх, дето отзад имало изоставено село.
  Ми, пиян на куче още, викам си, аре, да я изпратя като и се ходи, станах и се облякох. Напълних раницата, с каквото е нужно, без въобще да имам идея да се катеря, просто да и я дам като тръгне нагоре.
  Тя, тая среща се оказа на седем километра извън Пераст, почти в Котор. А едно слънце печее, още в няма и осем. Ама тръгнахме!

  То, аз нямаше да се навия, ама и Ицката не разбра кво става и тръгна с нас, и докато се лендзихме час-два стигнахме. И ми казват – „Тамо е раята!”

 

  Ми, планина. Само като я видяха очите и краката сами тръгнаха. Нчалото беше през горичка, на хладно, ручеи, птички, ех живот! После изведнъж излязохме от сенчестия пояс и почнах често-често да надигам бутилката с вода. А вече нямаше къде да я пълня, а и само аз носех багаж, всъщност. 100-200м по-нагоре, Ицката опъна 3 местни енерджайзъра и след минута-две, и козите не моеха да му избегат.

 

Останахме с Дани двамата да драпаме. Постепенно осъзнавах, колко съм изгубил форма, въпреки че наскоро бях правил изтощителни преходи през централен Балкан. Но наред с това, постепенно ми се проясняваше и да си кажа, сияех от щастие, че съм някъде горе. А то и гледката бе неописуема:

 

 В един момент Дани реши да догонва Ицо и аз останах назад. И след малко ми свърши водата... Лелее, тва ми ти слънце изведнъж, как почнах да го усещам, поглед да се люшка, а ушите блъскаха като метрономи! Така един смъртен час... Та, вървя, проклинам се, ще пукна от жажда, а в раницата цяло шише. Ама шливовица! :S

По едно време сериозно си мислех, че ще нахраня лешоядите. Въобще, ситуацията много напомняше на уестърн с избягал затворник, пустиня и Еньо Мориконе... Докато зад един завой, неочаквано не се озовах на превала! А оттатък – едно зелено, хората си разпънали шалтета и чували, хапват, пийват, смеят ми се... Викат „Вода?” – ето я там:

 

 Щях да полудея, направо. Хубаво, че Вук осъзна, колко ми е криво и ме заведе до една чешма. Леле, каква сладка вода... Не защото бях жаден или може би само донякъде.

Просто, за пореден път се изумих, в тази негостоприемна планина, какви феномени се проявяваха. В университета съм изучавал спецификите на химичния състав на водата, поради което установих, че преминавайки през вулканични скали, тази вода беше обрала точно толкова сулфатни съединения, колкото бе нужно да не загуби способността си да засища или излишно да сладни, камо ли да вонка. Изпих към литър...

Е, направих това лирично отклонение, тъй като това бе една от най-вкусните води, които някога съм пил ...

 

  Селото в картинки:

 

 Те го и Вук :

 

 

  Напих се с вода и ми се проясни картинката. Леле, каква дива красота бе наоколо...

Просто нямам думи, как пречиства подобен пейзаж... И всички го усещахме, само Ицката беше пощръклял – „Копеле, виж го тоя връх, аре с мен, нее, не мога да седя на едно място” J

 

  Влатко, Вук и другите местни бяха решили да нощуват там, каквато бе и нашата първоначална идея. Само че вечерта Светльо, едно момче от нашите хора, имаше рожден ден и решихме да слизаме, щото вече наближаваше 5 следобяд. В момента, в който извадих девственото шише шливовица, се озАбиха до уши. При други обстоятелства бих останал, тъй като имахме всички предпоставки за весела нощ в хотел „Звездоброец”, а именно чудесни хора, музика, настроение, шливовица!

...Майсторе !

Живели !

Къде викаш е тая планина?!:D Почти се навих да скокна до Черногорско :)

Ех Котор, Котор - красота:) Почти се качих на върха на крепостта, но нещо изпушените цигарки почнаха да се обаждат и реших да не си прашя ексерименти. Но там определено си струва. Чувствах се уютно :)

яко е било :)
това на втората снимка ми се струва на един скотиш гай джони :)

Това си е точно Джони бой! :)
С него излязохме брат'чеди :):):)